Пътувахме по пътя от гр. Петрич към Национален парк – музей „Самуилова крепост“. Видяхме в дясно табелата с надпис „Чуриловски манастир“, кафява табела, с каквито са отбелязани от години посоките към към музеи, резервати и паметници на културата по Закона за паметниците на културата и музеите, към национални паркове, природни паркове, резервати, защитени местности и природни забележителности по Закона за защитените територии, навсякъде в България.
Затова решихме на връщане да посетим мястото.
Информацията, която намерих в Интернет беше малко странна. Манастирът е наричан още Дяволски манастир и в него имало изобразени много дяволи и сцени от светата инквизиция.
Това не ни попречи да продължим.
Вътрешно имам нагласата и осъзнаването, че инквизицията си е вътре в самите нас.
Около 16.00 ч. преценихме, че не е късно и се отправихме към манастира.
Постепенно с колата навлязохме в район с прекрасни гледки и им се любувахме при всеки завой.
От едната страна планина Беласица, а от другата Огражден. Преминахме през селата Боровичене и Гега.
Направи ми впечатление строителството на самите къщи, с камъни и греди между тях.
Районът наистина е много красив, а пътят за манастира с много завои и неравности в асфалта. Но това не ни попречи да се насладим на зеленината и на китните селца през които преминахме.
Манастирът е разположен в едно възвишение сред красиви планински хребети, в дясно от пътя за с. Чурилово.
Асфалтираният път свършва точно там. За Манастирът пътят е кален, широк и с един голям завой.
В далечината се забелязват сградите и високи метални порти.
Пътят за с. Чурилово продължава нагоре в ляво и също е кален път.
Тук от една страна е много обширно и погледът не може да се наслади на зеления безкрай. А манастирът сякаш е разположен в част от рая – красота, тишина и уединение.
От друга страна може да се замаеш от височината, след пътуването по завоите и на места тесен път. Така се случи с моята приятелка, която беше леко стресната от височината и явно имаше някакви притеснения.
Аз започнах да снимам и не ми направи впечатление да е високо или просто на мен не ми въздействаше този тип височина.
Тръгнахме по вече калния път към манастира, а моята приятелка все още беше бледа и притеснена. Сами в планината, на това място без нито един човек, който да ни насочи. Мислех си също така колко свободен е достъпа до манастира и дали вече не е затворено за посетители. Преди това, по пътя, в с. Гега се разминахме с един местен човек, с няколко козички, но тогава още въобще не се бях сетила да го попитаме за манастира. Докато крачехме, аз все още бодра и уверена, а Елена все още разколебана, чух внезапно позвъняване на хлопатар, звънче на някакво животно. Първата ми мисъл беше, че в ляво, точно над завоя, над нас, има стадо и всеки момент овчарското куче ще ни нападне. Обхвана ме страх, спрях рязко, а Елена само това чакаше. Да се откажа. Обхваната от собствения ми страх и убедена, че чух звън в скалите над нас, въпреки че Елена каза, че не е чула нищо, аз реших, че е по – разумно да се върнем. Сега като пиша се сещам, че ако някой искаше да ни нападне, щеше да го направи внезапно, а това не се случи. Това е сега. Но тогава обхваната от притеснение, къде от неизвестното, къде от безлюдното място, почти 16.00 ч. беше, но най – вече от звънна, решихме да се връщаме . Колкото и да ми се искаше да стигнем до манастира и да разгледаме що за дяволски изображения има там, както и една света обител, в която можеш да срещнеш директно напомняне за тъмната страна на живота, място, където са изографисани овен образи на светци и сцени от изкуплението.
Тръгнахме си с колата бързо и притеснени.
Почти накрая на селото срещнахме отново козаря, с козичките и едно добродушно куче, което ги пазеше.
Разбира се изчетохме след това доста информация за този манастир. Аз лично стресната от фактите за това какво изобразяват изографисаните сцени по стените в църквата към манастира, освещаването на малки ярета преди Гергьовден, както и това, че е било хубаво да попитаме някой от селото как и кога можем да посетим манастира за да ни напъти. Манастирът се нарича още Игуменски.
За мен звънна на хлопатар в скалите беше повод за размисъл. Изправени пред страховете си, който сме скрили вътре в нас, дяволът ни ги извади за да ги видим. Да се изправим срещу тях. Да се срещнем със себе си. И да се доверим. Ще допусне ли Господ да паднем от високо или да ни нападне куче и защо? Т.е. за физическите си, земни прегрешения получаваме ли физическа инквизиция? Или душата се самоинквизира и ние плащаме с нея, ако не сме в любовта.
Още гледки от пътуването
Информация:
Местоположение
Планина Огражден
на 28 км. от гр. Петрич и
на 2 км. от с. ГегаОснован през XIV в.
Манастирът не е постоянно действащ
Източници: https://bg.wikipedia.org
Текст: Симона Стефанова
Снимки: Елена Гешева/Симона Стефанова